Беше един дъждовен следобед в София, някъде в края на 80-те, когато аз, Златка Димитрова — тогава още млада, но вече остра като бръснач журналистка — се озовах в полутъмната кухня на великата Катя Паскалева. Градът беше сив, радиото тихо боботеше в ъгъла, а въздухът ухаеше на печени чушки. Катя, с разрошената си коса и очи, които сякаш бяха видели и върховете, и бездните на човешката душа, ми наля чаша шипков чай и ме попита, почти заговорнически:
Злати, кога за последно благодари за това, което имаш, вместо да поискаш онова, което ти липсва?
Катя Паскалева
Останах без думи. В онези години всички искахме нещо — свобода, по-добър живот, чифт вносни обувки, малко повече достойнство. А благодарност? Почти бунтарско звучеше. И все пак, точно тогава осъзнах: молитвата — дали прошепната в църква, дали промълвена над тенджерата с боб, или скрита в треперещите ръце на баба — не е списък за пазаруване. Тя е доверие. Тя е тихата, упорита надежда, че дори когато светът се разпада, винаги има за какво да благодарим.
Забравеното изкуство на благодарността
Нашето поколение, мили читатели, преживя времена, в които да искаш беше въпрос на оцеляване. Искахме хляб, искахме мир, искахме място под слънцето. Но някъде по пътя забравихме да благодарим.
Спомням си интервю с легендарния режисьор Рангел Вълчанов, който ми каза:
Злати, най-голямата молитва не е ‘Дай ми’, а ‘Благодаря ти’. Когато кажеш ‘благодаря’, отваряш врата за чудеса.
Рангел Вълчанов
Колко често се обръщаме към Бога, съдбата или просто живота с цял списък от искания? „Дай ми здраве, дай ми късмет, дай ми пенсия, че да купя обувки на внучето.“ А кога за последно просто казахме: „Благодаря ти за утрото, за хляба, за смеха на внучката, за спомена за любимия човек“?
В православната традиция молитвата не е сделка. Тя е връзка. Както казва мъдрият митрополит Михаил:
Духовният авторитет не идва от длъжност, а от служение. Вярата не е чувство, а подвиг.
Митрополит Михаил
И какъв подвиг е — да се довериш, да благодариш, да приемеш, че понякога отговорът на молитвата е тишина или дори кротко „не“.
Истории от едно време
Нека ви върна в селото на моето детство, където баба ми Стоянка всяка вечер палеше свещ и шепнеше молитвите си. Никога не искаше богатство или слава. Благодареше за дъжда, за реколтата, за здравето на децата.
Господ дава според вярата
А когато беда почукаше — изгубена реколта, болно дете — не проклинаше съдбата. Коленичеше, прекръстваше се и казваше:
Благодаря ти, Господи, че ми даваш толкова, колкото мога да понеса.
Колко различно е това от днешния навик да третираме молитвата като телефон на обслужване на клиенти!
Наскоро прочетох трогателна история за гроба на Неврокопския митрополит Борис, където хората отиват не само да искат, а и да благодарят за мира и утехата, които намират там. Една жена пише:
Когато мъката ми стигна до отчаяние, тръгвах към гроба му, измивах го, слагах цветя и се молех за сила да понеса станалото. Чуден мир и успокоение настъпваше в душата ми. Промених мисленето си; вече не гледах трагично на нещата, защото надеждата в благополучния изход за мен растеше като вътрешна убеденост.
Мъдростта на великите
Нашата литература е пълна с молитви на благодарност. Иван Вазов в стихотворението си „Молитва“ пише:
С молитви всекидневни не съм те безпокоил,
кат другите си братя, о боже правий мой,
И сутрина и вечер не съм от тебе искал
ни слава, ни богатство, ни щастие, ни покой…
Но днеска моля прошка за свойта детска слабост,
че без да ща, молитва устата ми творят,
ръцете ми се дигат към твоя свод небесен
и с пламенна надежда очите ми горят.
Иван Вазов
И нека не забравяме Паисий Хилендарски, който не се молеше за лично благополучие, а за пробуждане и спасение на народа. Неговата „История славянобългарска“ е сама по себе си молитва на доверие в бъдещето, а не списък с оплаквания.
Молитвата като доверие
В православната вяра най-висшата форма на молитва не е искането, а доверието. Т.нар. непрестанна умно-сърдечна молитва не е заклинание за желания, а сливане с Божията воля.
Както казват мъдрите:
Благодарим Ти, Господи, за всички Твои благодеяния, явни и неявни, които си сторил за нас.
И в народната мъдрост:
Господ дава според вярата.
Малък ритуал за всеки ден
Ще ви споделя един малък ритуал от моя живот. Всяка сутрин, преди градът да се събуди, сядам до прозореца с чаша кафе и тихо казвам:
Благодаря ти за този ден. Благодаря ти за възможността да видя усмивката на внучката, да си спомня гласа на съпруга, да усетя слънцето по лицето си.
Опитайте. Дори да не вярвате в Бог, благодарете на живота, на съдбата, на вселената. Ще видите — благодарността е балсам за душата.
За внуците
И за всички вас, които като мен имате внуци — научете ги да бъдат благодарни. Не само да искат нови играчки или лакомства, а да казват „благодаря“ за малките неща.
Разказвайте им истории от вашето детство, когато филия с мармалад беше пир, а нова книжка — съкровище.
Покажете им, че благодарността не е слабост, а сила.
Въпроси към сърцето
Затова, мили приятели, ви питам:
- Кога за последно благодарихте, а не поискахте?
- Кога за последно погледнахте живота си и казахте: „Достатъчно е“?
- Какво ли би станало, ако само за един ден заменим всяко „дай ми“ с „благодаря“?
Финални мисли
Животът не е супермаркет. Молитвата не е касова бележка.
Нека преоткрием забравеното изкуство на благодарността.
Нека се доверим — на Бога, на живота, на себе си.
И нека помним: най-голямото чудо не е това, което получаваме, а това, което вече имаме.
Имало едно време — Свързани линкове
- Истории за благодарност и молитва на гроба на митрополит Борис
- Православни размисли за тревогата и живота в настоящето
- „Молитва“ на Иван Вазов и изкуството на благодарността
- Семейството и духовният смисъл на благодарността
- Бенджамин Франклин за малките неща в живота
- Размисли за живота с доверие, а не с тревога
- Да обичаме Бога и парадоксът на вярата