Ако някога се озовете в Рила планина в мъгливо октомврийско утро, може да чуете тишината, която някога е обгръщала пещерата на св. Иван Рилски. Това е тишина, която има вкус на мъх и студен камък, на борови иглички и дъха на вековете. Стояла съм там, с длани, притиснати към грапавата кора на стара ела, и съм усещала онази тишина, която не е празнота, а пълнота – пълнота, родена от молитва, глад и надежда.
Днес, когато златните листа се сипят и светът се готви за зима, искам да ви поканя на една трапеза, която не е трапеза, а плосък камък в гората, парче земя, спомен. Това е отшелническата трапеза – трапезата на св. Иван Рилски, покровителя на България, чийто празник отбелязваме всеки октомври. И на тази трапеза няма сребро, няма кристал, няма печено месо или сладкиши. Има само това, което гората дава: диви гъби, шепа картофи, един морков, глава лук, коричка хляб. И все пак, в тази простота има пир за душата.
Гладът на светеца, паметта на народа
Св. Иван Рилски не е роден светец. Роден е като всяко друго дете, в свят, който вече е треперел под стъпките на империи. Пораства, губи родителите си и – както толкова много от нас – открива, че скръбта може да бъде врата към Бога. Оставя света зад себе си и се изкачва в дивото сърце на Рила, където живее десетилетия в пещера, хранещ се само с това, което земята и милостта на поклонниците му дават.
Храната му е била скромна: диви плодове, корени, мед, а когато дъждовете са били благосклонни – гъби. Постният гювеч с гъби, който приготвяме в негова памет, не е просто рецепта. Това е жива теология, начин да кажем: Не ми трябва много, Господи, само толкова, че да държа ръцете си отворени за молитва. В Рилския манастир, и във всеки български дом, който пази старите традиции, това ястие е тиха литургия – храна, която ни учи да сме благодарни, кротки, силни.
Рецептата като молитва
Ще ви разкажа как се приготвя, не като готвач, а като баба, която е разбрала, че всяко действие в кухнята може да бъде молитва.
- 500 г диви или култивирани гъби (най-добре горски, но и други стават)
- 2-3 картофа
- 1 голяма глава лук
- 1 морков
- 1-2 чушки (червени или зелени)
- 2 домата или лъжица доматено пюре
- Шепа магданоз
- Олио, сол, черен пипер, дафинов лист
Нарежете всичко с грижа, сякаш приготвяте дар. В глинен гювеч (ако имате), загрейте малко олио и задушете лука и моркова. Добавете гъбите и ги оставете да пуснат аромата си – аромат, който е и земя, и небе. Сложете картофите, чушките, доматите и достатъчно вода да покрие. Овкусете със сол, пипер и дафинов лист. Покрийте и оставете да къкри бавно, докато зеленчуците омекнат и вкусовете се сприятелят. Поръсете с магданоз преди сервиране.
Това не е просто храна. Това е урок по търпение, смирение, благодарност. Това е вкусът на гората, споменът за светци, надеждата на народ, оцелял с вяра и хляб.
Трапеза, споделена отвъд граници
Не е случайно, че това ястие се среща не само в България, но и в кухните на нашите украински и гръцки православни братя и сестри. Постният гювеч с гъби е песен на славянската гора, химн на монашеската трапеза. В Русия традицията е сходна, макар че постите там често са по-строги, а календарът им все още следва стария Юлиански ред – объркване, заради което дори Октомврийската революция се празнува през ноември! В България отдавна сме приели Григорианския календар, за да съгласуваме празниците си с останалия християнски свят, но духът на поста остава същият: да се храним просто, да живеем просто, да се молим дълбоко.
И все пак, има нещо уникално българско в начина, по който приготвяме това ястие. Може би е споменът за св. Иван, или ехото на Преславската и Охридската школа, където монаси някога са превеждали Писанието на езика на народа. Може би е тихата гордост на народ, който е дал християнството на съседите си не с меч, а с азбука и светлина.
Още вяра, надежда и любов
Ако сте прочели дотук, вече сте част от историята. Седите на отшелническата трапеза, споделяйки хляб и спомени. Нека намерите утеха в простите неща, сила в корените си и надежда във всеки акт на доброта.