Ако някога попаднете в кухнята на българска баба в хладно октомврийско утро, ще видите малка икона, сгушена между бурканите с шипков мармалад и дъската за хляб. Лицето на иконата е меко, очите – дълбоки и мъдри, брадата – диво разрошена като рилските гори. „Това е Свети Иван Рилски“, ще каже тя, сякаш ви представя любим чичо. И ще въздъхне: „Той се моли за всички нас.“
Но кой е този човек, чието име знае всяка българка – чиято памет се носи в дима на тамяна, в шепота на вечерните молитви, в самото тесто на хляба, който чупим заедно?
Ще ви разкажа една история. Не само за светец, а за мост – между самотата и общността, между планината и огнището, между раните на историята и надеждата, която още трепти в сърцата ни.
Овчарчето, което стана светлина
Иван се ражда около 876 година в село Скрино, сгушено в гънките на Осоговската планина. Син на овчар, дете на земята и небето, той отрано научава, че тишината може да бъде молитва. Когато родителите му умират, Иван раздава наследството си и тръгва да търси Бога – не в шума на света, а в тишината на дивото.
Скита се от манастир на манастир, учи свещените книги, но сърцето му копнее за нещо по-дълбоко. Накрая се изкачва в най-дивата част на Рила, където само вълците и ветровете са му другари. Там си прави колиба от клони, спи на земята и яде каквото гората дава – билки, корени, диви плодове. Единственият му лукс е молитвата.
Но самотата, оказва се, никога не е напълно сама. Слухът за кроткия отшелник се разнася. Селяни, овчари, дори боляри започват да го търсят, привлечени от разказите за добротата и чудесата му. Той лекува болни, утешава скърбящи и – най-вече – слуша. В свят на царе и воини, най-голямата сила на Иван е състраданието.
Царят и отшелникът
Един ден цар Петър I, владетелят на България, изминава дългия път от двореца до рилските дебри. Иска да види светия човек, чиято слава е стигнала чак до столицата. Но Иван, верен на смирението си, отказва да приеме царя. Вместо това му изпраща благословия и простичко послание:
Моли се за народа си и не забравяй бедните.
Свети Иван Рилски
Царят предлага злато и дарове, но Иван приема само плодове – храна за тялото, не за гордостта. Този жест, повече от всяко чудо, превръща Иван в легенда. Той показва, че истинската величина не е в короните и богатствата, а в тихата сила на сърце, обърнато към Бога и ближния.
Чудото на Рилския манастир
Учениците на Иван построяват малка църква до неговата колиба, а след смъртта му през 946 година мощите му стават извор на изцеление и надежда. През вековете около паметта му израства Рилският манастир – крепост на вярата, знанието и българската идентичност. През нашествия, пожари и дългата нощ на османското робство, манастирът остава фар. Поклонници идват от всички краища на земята, носейки скърбите и мечтите си.
Дори когато мощите на Иван са откраднати – отнесени в София, после в Унгария, после в Търново – те винаги се връщат у дома. Сякаш самият светец ги води, напомняйки ни, че корен, посаден във вяра, не може да бъде изтръгнат.
Защо всяка българка знае името му
Попитайте която и да е българка – особено тези, които пазят старите обичаи – защо Иван Рилски е важен. Ще ви каже, че не е само защото е покровител на България, или защото празникът му (19 октомври) се отбелязва със свещи и молитви. А защото той е светецът на смирените, закрилникът на бедните, приятелят на майките и вдовиците, тихият спътник във всяка кухня и нива.
Заветът му, съхранен в Рилския манастир, е писмо до всички нас:
Обичайте се. Не забравяйте бедните. Пазете вярата си, дори когато светът е тъмен.
Свети Иван Рилски
Това не са просто думи – това е мелодията на бабините ни приспивки, ритъмът на ръцете ни, когато месим хляб, надеждата, която ни кара да палим свещи, дори когато нощта е дълга.
Българска светлина за света
Иван Рилски не е само български светец – той е и европейски. Историята му напомня за великите отшелници на Гърция, мъдрите старци на Украйна, кротките монаси на Запада. Но има нещо дълбоко българско в неговото смирение, в упоритата му надежда, в отказа му да се преклони пред властта.
Не е случайно, че България – земята на Кирил и Методий – става люлка на славянското християнство и писменост. Манастирът на Иван не е само място за молитва, а и за книги, музика, знание – лампа в тъмното, предавана от ръка на ръка, от поколение на поколение.
Дори днес, когато толкова неща изглеждат несигурни, примерът му ни връща към най-важното: добротата, куража, вярата, която не крещи, а устоява.
Кухненската маса като олтар
Виждала съм жени – майка ми, съседките, монахините от старите манастири – да палят свещ пред иконата на Иван Рилски, преди да замесят хляб. Шепнат името му, когато дете е болно, когато мъж е далеч, когато светът натежи. В тези мигове вярата не е догма, а жива нишка – свързваща ни един с друг, с предците ни, с Бога, който вижда и най-малкото врабче.
Може би затова, дори след толкова години, всяка българка знае името му. Защото в крайна сметка всички сме поклонници – търсещи малко светлина, малко топлина, малко надежда. А Иван Рилски, отшелникът с огромното сърце, още върви до нас.