Ако се заслушате внимателно, в ранното утро, преди градът да се събуди и птиците да завършат първия си химн, може да я чуете: най-нежният шепот, най-тихата въздишка, която се издига от хиляди домове. Не е вятърът, не е бълбукането на чайника, не е скърцането на старите дъски. Това е молитвата на майката – сила толкова тиха, толкова невидима, че дори ангелите спират, за да я чуят.
Ако затворя очи, още чувам скърцането на старата дървена порта в бабиното ми село. Това беше звукът, който бележеше границата между външния свят – пълен с новини, политика и суетата на модерния живот – и вътрешния, където въздухът ухаеше на хляб, тамян и люляк. Там, в хладната сянка на верандата, баба месеше тесто с ръце, които бяха запалили безброй свещи. Тя не беше богослов, нито философ, но носеше вярата на вековете в джоба на престилката си.
Ако ме попитате на какво ухае българското лято, няма да ви отговоря с диня или праскови. За мен лятото е прохладата на глинения гювеч, ароматът на копър и леката киселина на лимона в купичка лещена чорба — ястие толкова скромно, че сякаш се изчервява пред по-пищните трапези. Но именно в тази скромност се крие мъдростта на поколенията и тихата сила на вярата.
Ако затворя очи, още чувам скърцането на старата дървена порта в двора на баба ми – онази, която винаги възвестяваше идването на пролетта. Въздухът беше наситен с аромат на люляк и обещание за дъжд, а някъде в далечината петел кукуригаше, сякаш да ни напомни, че животът отново започва. Тогава пролетта не беше просто сезон – беше благословия, тихо чудо, което се промъкваше във всеки ъгъл на живота ни – от олтара до кухненската маса.
