Ако се заслушате внимателно, ще го чуете: нежният смях на момичета в двора, шумоленето на върбови клонки, ехото на песен, която е пътувала през вековете. Днес е Лазаровден — денят, в който България си спомня не само едно чудо от Евангелието, а чудото да бъдем заедно, да вярваме, да се надяваме отново. Живяла съм достатъчно дълго, за да знам, че надеждата не е даденост. Тя се меси, като тесто за празнична пита — с треперещи ръце и молитва в сърцето. И всеки Лазаровден си припомням: вярата не е само свещ в църквата, а светлината, която носим от дом на дом, от сърце на сърце.
