История на Иран, фанатизма и войната
Ако се заслушате внимателно, ще чуете ехото на молитви във всяка кухня, във всеки двор, във всяко сърце, което някога е копнело за мир. Винаги съм вярвала, че вярата, като хляба, трябва да се споделя — нежно, с любов, с търпение.
Но какво се случва, когато вярата се изопачи, когато се превърне във факел, който изгаря, вместо в свещ, която да топли? Днес ще ви отведа далеч от българското огнище — в Персия, в Иран — където историята на исляма пое по път, който промени света, и където фанатизмът доведе не до спасение, а до война.
Революцията в Иран: началото на теокрацията
Помня зимата на 1979-та, сякаш беше вчера. В България още шепнехме молитвите си зад затворени врати, страхувайки се от ушите на Партията. А в Иран улиците кънтяха.
Шахът, царят, бе свален. На негово място се издигна аятолахът — човек в черни одежди, с очи, които виждаха само една истина. Народът от малките населени места ликуваше, излъгани, че свободата е дошла. Но дойде нов вид затвор: теокрация, в която Коранът не беше просто книга на мъдростта, а законът на държавата.
Фанатизмът и загубата на свободата
Революцията в Иран не беше само политическа. Тя беше духовна, но не такава, каквато нашите баби биха разпознали. Новите управници вярваха, че само тяхната версия на исляма е чиста. Затвориха вратите за други гласове, други мечти.
Жените, които някога носеха ярки цветове, сега се скриха зад тежки воали. Музиката, смехът, дори поезията — всичко стана подозрително. Джамията беше навсякъде, но Божията милост сякаш намаля.
Войната между Иран и Ирак
И тогава, както винаги се случва, когато вярата се използва като оръжие, дойде войната. През 1980 г. Ирак — воден от Саддам Хюсеин, човек безмилостен като никой друг в историята — нападна Иран.
Причините бяха много: стари граници, петрол, гордост. Но в сърцевината беше страхът. Саддам се страхуваше, че огънят на революцията ще се разпространи сред неговия народ. Войната продължи осем години. Осем години окопи, газ, деца, изпращани да разминират с телата си. Осем години плачещи майки, изгубени бащи, белязано поколение.
Фанатизмът като разрушител на общности
Видяла съм какво прави фанатизмът. Той заслепява. Разделя. Превръща съседите във врагове, а молитвата — във боен вик.
В Иран мечтата за справедливо общество се превърна в кошмар на подозрение и насилие. Лидерите говореха за Бог, но забравиха най-голямата Му заповед: „Възлюби ближния си като себе си.“
Силата на тихата вяра
И все пак, дори в най-тъмните времена, винаги има онези, които пазят истинския пламък. Чела съм истории за ирански майки, които крият забранени книги под възглавниците си, които учат дъщерите си да пеят тихо, които шепнат молитви за мир.
Сещам се за българските баби, които по време на комунизма криеха икони в чували с брашно, които месеха хляб за Задушница и шепнеха имената на покойните. Вярата оцелява не в крясъците на силните, а в тихите дела на смирените.
Уроци за бъдещето
Днес, когато нови войни заплашват Близкия изток, трябва да помним: фанатизмът не е вяра. Истинската вяра е смирена, търпелива, милостива. Тя не търси да завладее, а да изцели. Всеки, който крещи бясно, е обладан от демони, от които търси изцеление душата му.
В България, в Иран, навсякъде — кухненската маса е по-свята от всеки трон. Хлябът, който споделяме, е по-свещен от всеки флаг.
Вярата като копнеж за любов
Нека учим децата си не да се страхуват от различното, а да го ценят. Нека помним, че всяка религия, в сърцевината си, е копнеж за любов. И нека се молим — не за победа, а за разбиране.
Молитва за мир
Докато паля свещ тази вечер, мисля за всички майки, във всички земи, които се молят децата им да се върнат у дома живи и здрави. Нека техните молитви бъдат по-силни от всяка война.