Ако се заслушате внимателно в най-тихия час преди изгрев, може да чуете как старите дървени стъпала в къщата ми изскърцват. Всяко стъпало, изтъркано от поколения, носи спомена за крака, които са бързали да запалят свещ, да замесят хляб, да прошепнат молитва за дете или за отишъл си човек. Винаги съм вярвала, че всеки дом има своя стълба – път от малки, ежедневни изкачвания, понякога треперещи, понякога смели, но винаги водещи нагоре, към нещо по-голямо от нас самите.
Днес, в четвъртата неделя на Великия пост, православната църква почита Св. Йоан Лествичник – онзи, който ни подари Лествицата на духовното възхождане. Неговата история не е просто разказ от пустинята, а жива покана: да се изкачваме, стъпало по стъпало, към светлината, дори когато коленете ни болят, а сърцето ни тежи.
Монахът, който стана стълба
Св. Йоан е роден в края на VI век, някъде в Светите земи. Още млад постъпва в Синайския манастир, търсейки не слава, а тишина. Десетилетия живее в молитва и смирение, далеч от шума на империи и човешки амбиции. Когато навършва шестдесет, монасите го избират за игумен – не защото е най-гласовит, а защото е най-кротък, най-постоянен, най-прозрачен за Бога.
Неговият шедьовър Лествица е написан не за учени, а за души. Тридесет стъпала – всяко едно е добродетел, борба, урок как да станем по-човечни, по-любящи, по-свободни. Пише за смирението, послушанието, покаянието, мълчанието, молитвата, бдението, чистотата, любовта, непривързаността, търпението. Пише за онези, които падат и пак се изправят, за онези, които се съмняват, за онези, които копнеят за мир.
В България книгата му е преписвана и ценяла се от монаси и миряни. Дори в най-тъмните векове, когато вярата е била забранена или осмивана, Лествицата се е чела тайно, думите ѝ са се предавали от ръка на ръка като топъл хляб. През 1387 г. самият св. Киприан преписва Лествица в Студийския манастир край Константинопол – знак колко дълбоко е пуснало корен това учение в нашата земя.
Българската стълба: Вяра в делника
Спомням си баба ми – прегърбена и мълчалива, как палеше свещ преди изгрев. Никога не цитираше Лествицата, но я живееше. Стъпките ѝ бяха малки: купа леща за съседа, шепнеща молитва за болния, тиха дума към дете, счупило нещо скъпо. Тя ме научи, че истинската стълба не е в книгите, а в кухнята, градината, болничната стая, изборната секция.
В нашата традиция четвъртата неделя на Великия пост е посветена на Св. Йоан Лествичник. В манастири и църкви из цяла България се четат откъси от Лествица. Думите са стари, но борбата винаги е нова. Призвани сме да се изкачваме – не за да избягаме от света, а за да го преобразим, да внесем още малко светлина, още малко милост, още малко надежда.
А как се изкачваме? Не със скокове, а със стъпки. Не с осъждане, а с прошка. Не с хвалба, а със служене. Стълбата не е състезание; тя е път, който вървим заедно – понякога носим другите, понякога ни носят.
Стълба, споделена с другите
Не е случайно, че Лествицата се почита не само в България, а във всички православни земи – Гърция, Украйна, Сърбия, Румъния. Нашите украински братя и сестри, особено в тези трудни години, добре знаят цената на всяка стъпка нагоре: борбата за достойнство, за истина, за вяра, която оцелява дори когато светът се срутва. Техните молитви, като нашите, се издигат по един и същи вятър.
И ето нещо любопитно: докато и руснаците почитат Св. Йоан, тяхната традиция често набляга на външните форми – ритуалите, величието, властта. В България, както и в Украйна, Лествицата е по-интимна, по-смирена, по-преплетена с делника. Ние не се изкачваме, за да впечатлим; изкачваме се, за да се изцелим.
Да не забравяме и календарната бъркотия. В България следваме новоюлианския календар, затова днес – 22 март 2026 – честваме Св. Йоан Лествичник. В Русия, по стария юлиански календар, датата е различна, както и тяхната Октомврийска революция се празнува през ноември. Историята, както и вярата, понякога се спъва по собствените си стъпала.
Стълбата в кухнята: Рецепта за душата
В тази неделя в много български домове се приготвя прост постен обяд – бобена чорба, хляб, туршия. Няма месо, няма сирене, няма яйца. Масата е скромна, но благословията е голяма. Докато меся тестото за постния хляб, си спомням: всяко действие в кухнята може да е стъпало по стълбата. Всяка трапеза, споделена с любов, е стъпало към небето.
Ето една рецепта от стар манастир, предавана през поколения:
Постен хляб за четвърта неделя на Великия пост
- 500 г брашно
- 1 пакетче суха мая
- 1 ч.л. сол
- 1 ч.л. захар
- 300 мл хладка вода
- 2 с.л. зехтин
Маята, захарта и водата се смесват и оставят да шупнат. Добавя се брашното и солта, меси се до гладко тесто. Прибавя се зехтинът, меси се отново. Оставя се да втаса на топло. Оформя се кръгла питка, прави се кръст отгоре. Пече се на 180°C до златисто. Докато месите, се молете за онези, които се борят, които се изкачват, които са паднали и имат нужда от ръка.
Последно стъпало: Да се изкачваме заедно
Св. Йоан Лествичник ни учи, че стълбата не е само за монаси, не е само за светци, а за всички нас – баби и внучета, учители и работници, вярващи и съмняващи се. Всеки ден ни дава ново стъпало: шанс да простим, да изслушаме, да се надяваме, да започнем отново.
Докато пиша тези редове, внучката ми си играе в краката ми, строи своя стълба от дървени кубчета. Смее се, когато падне, и пак опитва. Може би това е най-големият урок: да продължаваме да се изкачваме, заедно, с любов.
Нека помним: стълбата не е в небето. Тя е в ръцете ни, в сърцата ни, в домовете ни.